На днешната дата преди 94 години умира поетът символист Христо Смирненски.
Комунистите се опитаха да го пришият към идеологията си, обявявайки го като пролетарски поет. А той ще остане в златните страници на българската литература като символист, хуморист и най-добрия представител на модерната градска поезия от началото на 20 век..
Роден в Кукуш през 1898 г. под името Христо Измирлиев, той става известен с псевдонима Смирненски, който по-късно приема.
Семейството му емигрира в България след Междусъюзническата война. Учи в София в Техническото училище, а от 1915 г. активно сътрудничи на хумористични издания – „К’во да е“, „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“.
Въпреки младостта си Смирненски бързо става един от най-търсените и популярни хумористи, открояващ се с своята находчивост и изобретателност. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в историята на българската литература.
През май същата година постъпва като юнкер във Военното училище, но продължава да пише. През 1918 година излиза първата му книга – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“.
Повлиян от събитията в края на Първата световна война, Смирненски се увлича по левичарството, което доминира в Европа. След 1919 г. участва в списването на седмичното хумористично списание „Червен смях“, където не крие своите леви идеи. Въпреки това лявата критика оценява дотогавашното му творчество като „проява на декадентския символизъм“. През 1922 г. излиза и втората му книга – „Да бъде ден“, която е социално ангажирана.
Поетът умира от туберкулоза, ненавършил 25 години.
БЕЗИМЕННИТЕ ДУШИ
Над блатата на нашата делничност сива,
де Живота ни дебне злорад,
де Смъртта своя гибелен танец извива –
всекидневно там трепват, блестят и загиват
светлинките на подвига свят.
Милиони души непознати, нечути,
се разтапят на светла роса
и угасват безименни в черните скути
на вековните тайни и вихрите люти,
непогалени с братска сълза.
На челата им никога лаври победни
не трепват с нетленни листа –
те безмълвно отдръпват завесите ледни
на забравата сънна и скръбни и бледни,
отминават навеки в нощта.
Като морски корали, родени сред бездни,
те се носят в студения мрак,
но смъртта щом ги смаже под лапи железни –
напластяват те остров и в нощите незвездни
Свободата запалва маяк.
А запиташ ли тези звезди неброими:
„Сред житейската сива вълна
вий какво сте?… Що търсите скръбни,
незрими?“ –
отговарят чрез своето огнено име:
„Светлина, светлина, светлина!“
