Втора сцена на сатирата

0
148

На сръбски език думата за театър е позорище. Kopecпондира странно с нашето позор, което често употребяваме като синоним на резил и срам. Нашият национален отбор по футбол отдавна превърна в клише и баналност обидите от сорта на срам и позор. И дойде време националният стадион да се превърне във втора сцена на Големия сатиричен театър. Както се знае, театрите освен основна, голяма сцена, имат и по-малка, камерна, втора сцена. Благодарение на президента Боби Михайлов двете организации могат спокойно да се обединят и със сигурност националният няма да посрами славните традиции на Сатирата. Камерното присъствие на жива публика на националния също е съвсем подходящо за тази цел. А Боби Михайлов може да замести, но не и да измести покойните великани Парцалев, Калоянчев и Никола Анастасов. Няма да има никакви проблеми, защото е завършил житейския НАТФИЗ.

Смях от сърце, това ни даде националният отбор в 90-те минути срещу “страшилището” Люксембург. Единственото сериозно нещо в мача бе новото лице на тима на гостите. Оказа се, че те за три-четири години са станали отбор. Закономерно вкараха три изработени гола и играха далеч пo-смислен футбол от нашите момчета. Но да се разберем, нашите момчета вече не са футболисти, а артисти. И ако продължават толкова добре да се развиват в новата специалност, в следващия мач могат да докарат и повечко публика. Защото хората обичат сеира и дори ще си платят, за да се посмеят на една хубава постановка. Но трябва предварително да бъдат уведомени, че официалният репертоар от футбол е сменен с театрално изкуство. Че някой несведущ виж та се хванал за сърцето от съспенса на терена. С уникални скечове като този след четвъртия гол, когато цялата резервна пейка с треньори, масажисти и официални лица се завтече към тревата и налетя да прегръща Александър Тонев, все едно, че последният е вкарал решителен гол във финал на световно първенство.

Вчера писах за някакъв замразен във фризер, представям си, ако можем да възкресим Гунди, Ването Колев, Соколето, Начко, Котков или някой от другите покойни виртуози, как щяха да се дивят на тази радост. И със сигурност след временния ступор щяха да са заливат от смях. Е, малко и със сълзи, защото българският футбол някога не бе за смях. Техните наследници обаче го направиха забавление. Люксембург да ти обърне мач на пъпа на София!? Това някой представял ли си го е въобще… Преди години това щеше да е равно човек да е стъпил на Марс. Стъпката на Марс обаче се случи на центъра на столицата, а не знам кой беше Нийл Армстронг да каже: “Една малка стъпка, но колко важна за човечеството”. Нашите футболистчета също направиха една малка стъпка, но към смяна на професията. Пет-шест пъти в годината ще правят сатирични спектакли за добро настроение на българския народ. Може би не бе случайно, че двете най-големи комерсиални телевизии по същото време излъчваха някакви шоу програми. БНТ, без да иска, уцели десетката с най-доброто развлекателно шоу. Без режисьор и сценарий, но на прима виста така им се получи, че Адам Сандлър и Джим Кери могат само да се откажат от професията при такава конкуренция.

Опитвам да мина в сериозен тон, но това е напълно невъзможно иначе и аз трябва да стана за смях, ако тръгна да обяснявам кое е било положително в мача и кое отрицателно. Как много добре сме играли в нападение, но сме имали известни слабости в отбрана. Ей, Петев, ти нас съвсем ни взимаш за кашмер, както биха се изразили комшиите. Каква игра, това дори не е ганкиното. Това са комедийни халтури, които едно време Мутафова и Калоянчев поставяха в новогодишните програми. За какъв футбол може въобще да става дума. Япония ни вкара седем, Дания – четири, сега Люксембург три, какво ще трябва да очакваме в Париж?! С чорбаджийски чушки ли ще плашим петлите… Поне да ги предупредим, че ще им гостуват комедианти, а не футболисти. Хората трябва да се подготвят психически. Те още си спомнят за ноември 1993 година, но тогава имахме футболисти за пет национални отбора, а сега имаме артисти за втора сцена на Сатирата.

Някога, а и сега след първо представление на нов спектакъл режисьорът приемаше овациите. Букети, похвали, потупвания, а на другия ден някой злобар напише и критична статия за слабостите в пиесата. В нашия случай овациите обра президентът Боби Михайлов, който иска да е духовит като Батето Славков, но хич не му се получава по ефектния начин. Славков имаше лафове от класа, Боби може да е само ерзац. А и алкохолът на двамата им влияе по различен начин. На Батето някак му отиваше, на наследника му видимо се отразява зле. Да излезеш развеселен след такова позорище трябва или да си много смел, или много емоционален. Или да си много, ама много нагъл! Другият мислител Данчо Лечков поне е като латерна – повтаря мантрата, че те били вдигнали много високо летвата. А и двамата общо повтарят онези неща за рейса, хубавите легла и добрата храна. Абе тези хора как не разбраха, че не са артелчици, а ръководители. При комунизма ги викаше един другар, при това не най-големия такъв, и им биеше шута, а за назидание можеше и в панделата да полежат, както стана с един председател на БФС, наричан от народа Мобуто. Тези момчета се изживяват като някакви римски патриции, които не подлежат на контрол. И така и не могат да разберат, че управляват БЪЛГАРСКИ футболен съюз и на терена играе БЪЛГАРСКИ национален отбор. И той не им е бащиния. И съществуват нормални понятия като ОСТАВКА, като не можеш да се справиш със задачите и целите. А целта не е да БЪДЕШ президент на всяка цена. Целта на един президент и едно управление е постигането на резултати. Другото не е цел, а самоцел. И какво, че се правят на непукисти. Все едно са само те и техните приятели и семейства. Какво каза .обаче Лечков – не искам да ни псуват по стадионите. Значи ги боли като всяко нормално човешко същество. Ами защо си го причиняват тогава!

Напълно ясно е, че е много трудно, но дай път на някой да се пробва. Най-лошото е да останат играчите без превоз, храна и легло. Но и без тези три достижения на цивилизацията едва ли ще играят по-лошо или по-добре на терена. Примерно да си стоят по къщите и да се събират направо за мача. Какво толкова ще се промени?! Тъжно и смешно, това е дереджето на нашия футбол. Мачът с Люксембург е нова стъпка в потъването надолу. Три гола за едно полувреме от Люксембург, не знам какво още може да се случи. Преди десетина години си помислих, че виждам дъното, когато Исландия ни поведе с 2:0 в София. После присъствах на победата на Уелс с 1:0. Все пак това бяха отбори. Сега резилът е срещу Люксембург. Няма как да е резил, това си бе сатирична пиеса.

Като послепис се извинявам на Сатиричния театър за може би неуместното сравнение. Техният талант и дори гениалност са безспорни. Те са много, много високо спрямо сегашния ни футбол! Но в едни други времена, когато футбол играеше Гунди, бяха равни по талант и гениалност.

Жаклин Михайлов, “Тема спорт”

Subscribe
Notify of
guest
0 Коментара
Inline Feedbacks
View all comments