Забравени страници от българската литература: ” Бойно другарство” Камен– Бранник

0
176

Агенция „Фокус” публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Разказът „Бойно другарство” е част от книгата „Разкази за великото време”. Тя е написана през 1943 година, издадена от Т. Ф. Чипев , София и отпечатана от придворната печатница през месец януари 1944 година в 3000 броя . Сборникът „Разкази от великото време” съдържа 31 разказа. След 1950 г. той попада в списъка на забранената литература. Книгата е определена като фашистка и грубо реакционна литература и подлежи на изземване. Автор на „Разкази от великото време” е д-р Петър Костов. В своите книги той използва псевдонима Камен – Бранник. Д-р Петър Костов е роден на 28 май 1893 година в град Свищов. Детството и юношеството си прекарва във Велико Търново, където е завършва основно училище и гимназия. През войната 1912-1913 г. служи като войник в 18-а допълняща дружина и 34-и пехотен Троянски полк, с който е участвал в Междусъюзническата война. Пише редица есета върху древнобългарската история. Служи във войската до 1920 година. След като се уволнява записва право в Софийския университет и завършва през 1922 година. През 1928 и 1929 г. продължава образованието си в Париж, където завършва докторски курс при правния факултет на Парижкия университет и получава научното звание д-р по право. Писателската си дейност д-р Петър Костов започва още през 1923 година като сътрудник на „Вестник на жената”. През 1934 година продължава литературната си дейност и става редовен сътрудник на военните издания. Печата редица стихове и разкази с патриотичен характер със сюжети от войната. Той е член-основател на Задругата на българските писатели-историци и на Съюза на военните писатели, а от 1929 г. е член на Дружеството на столичните журналисти. Автор е на книгите: „Патрули”, „Карнавал”, „Песни за България”, „Песни за древна и нова България”, „Победни песни”, „Под знака на победата” и „Родина”, които също са забранени.

Бойно другарство

Драгоманският полк от дълго време отстояваше своята силно укрепена позиция на Южния фронт срещу непрестанния вихров артилерийски огън на противника. Залостени в своите здраво блиндирани окопи и галерии, коравите Драгоманци непоклатимо стояха на своя пост, като верни стражи на родината, която врагът дебнеше от юг. За тях е станала обикновено явление тая артилерийска яростна противника, а не бяха редки случаите да отбиват и пехотни атаки.
Но през този ден желязната буря беше особено свирепа. Страхотна и чудовищна градушка от най-тежки снаряди се сипеше над нашите позиции. Едно след друго, на правилни промеждутъци, идваха със зловещо фучене 15-сантиметровите фугаси и се забиваха в девствената гръд на земята, разкъсвайки я сякаш с огромни ножове. Това траеше понякога цели часове, които изглеждаха векове. Войниците се бяха прибрали на закрито в галериите, а в окопите стояха само наблюдателите, прилични на бронзови изваяния от статута на дълга.
Най-много страдаха скривалищата на третата картечна рота от полка. Изложени на върха на една скала те бяха най-уязвими за пристъпите на железния звяр, който продължаваше да свирепее все повече. Скоро една от галериите беше разрушена от сполучливо попаднал снаряд и намиращите се вътре войници бяха затрупани. Наблюдателите видяха нещастието, но никой не посмя да напусне поста и се притече на помощ. Във всеки случа, те съобщиха в ротата за злополуката.
Навън вилнееше все същата оловно-желязна лава, изпращана сякаш от някакъв невидим вулкан. Ярко-меден пламък ближеше земята и увенчаваше скалата като с огнен пръстен. Изглеждаше невъзможно да се доближи някой до мястото на разрушението. Но, въпреки това, такъв храбрец се намери. Старшият подофицер Рангел Паунов Гюров, познат на всички от ротата по своето безстрашие и самоотверженост, не можа да изтрае жалостта, която го обзе по загиващите негови другари. Той помоли ротния командир да го пусне и, изпратен от съчувствените погледи на всички, остави сигурното скривалище в което беше, и смело се запъти навън под смъртоносното място и бързо почна да разкопава разораната от снаряди земя. А те, снарядите, продължаваха своя бесен танц около него – сякаш дяволски се присмиваха на слабите му човешки усилия. Скоро, обаче, той успя да изрови дълбока яма, в която се прибра на подслон от тяхната ярост. И, все така свръхчовешки самоотвержен, той продължи да разкопава затрупаната галерия. Това трая почти цял час, но най-сетне нашият герой достигна до мястото, гдето бяха затрупаните войници.
Към обяд, когато воят на артилерийския ураган вече затихваше, Рангел Паунов беше изровил трите нещастни жертви на затрупването, който, макар и дан е бяха в безсъзнание, все още дишаха. Скоро те бяха спасени от пристигналите ротни санитари и очите им отново видяха небето и свежата зеленина на Битолското поле. А до тях ,с бащинска радост и чувство на добре изпълнен дълг, стоеше и им се усмихваше техният началник и спасител.
Той им бе дал истински пример на бойно другарство и на грижа, а те бяха готови да му дадат сърцата си завинаги. Смъртта, която беше докоснала със своето студено крило и тях и него, ги беше свързала вече с неразривни връзки.

Subscribe
Notify of
guest
0 Коментара
Inline Feedbacks
View all comments