Преходът през съмнението

0
163

Един разговор със Спас Русев за раждането на мечтите и осъществяването им. И нещата, които се случват междувременно

„Наричат Спас Русев „сив кардинал”, но веднъж в Бевърли Хилс Джеси Джаксън се обръща към него с „ваше величество”. Едното е заради приликата му с испанския крал, другото се дължи на познанството му с българския цар. Пред името му в лондонската Serpentinе Gallery стои титлата „сър”. В родното интернет пространство е титулуван „шофьор на УБО”“ се казва в увода на интервю с новия собственик на Левски Спас Русев в списание „Егоист“ от 11 декември 2015 година. Предоставяме ви го със съкращения.

Според вас какво се случи с прехода?
– Аз винаги съм искал да бъда гражданин на света. И от тази гледна точка преходът за мен е приключил. Смятам, че съм гражданин на света. Чувствам се еднакво комфортно и в Ню Йорк, и в Буенос Айрес, и в Париж, и в Лондон, и тук. За мен това беше преходът – възможността да избираш твоето място и къде да живееш.
Ражда ли се човек гражданин на света или придобива това усещане?
– Трябва да го искаш, при това много. В онези години, в които имаше ограничение в пътуването, си имах дрийм дестинейшън, където в момент на медитиране се отнасях в този свят. Това винаги е било Англия, Лондон, най-вече под влияние на музиката. Затова през 91-ва, когато най-после отидох в Англия, не изпитах и капка носталгия, смятах, че съм си вкъщи. Това винаги е била моята мечта – да бъда там.
Как се случи вашият личен преход? Разкажете ми тази история, около която има толкова спекулации.
– Има няколко тотално абсурдни неща, които никога не съм обсъждал и не съм коментирал. Като започнеш – Държавна сигурност, БКП, техническо разузнаване, шофьор в УБО… Това наистина е нелепо. Никога не съм бил, ама никога.
Шофирате ли?
– Книжка взех 88-а година, няколко месеца преди да се случи промяната. Обаче шофьор не съм бил, никога не съм карал Стоян Марков.
Познавате ли го?
– Изобщо не го познавам. Абсурд е да познавам такива хора. Години по-късно, след като Милен Велчев стана министър на финансите, веднъж в „Радисън“, хотела ми, ми каза – ела да те запозная с човека, когото си возил години наред. Така за първи път видях Стоян Марков. Другата спекулация е с Агенцията за чуждестранна помощ. Искам да е ясно – първо, никога не е имало каквото и да е разследване срещу мен, никога. Нито следствие или каквото и да е. Второ – в агенцията съм работил от 1 март 1991 г., до 1 ноември, когато вече бях в Лондон. Пет-шест месеца, това е целият действителен период. Ако някой смята, че за пет-шест месеца можеш да отидеш и да направиш милиони, много се заблуждава.
Е, това според мнозина е българската мечта…
– После има и нещо друго. Малко даже е скучно: след 25 години ти обсъждаш и подлагаш на диспут прехода. Връщаме се сега в 91-ва. Министър-председател Луканов, президент Желю Желев. Създава се Агенция за чуждестранна помощ, няма такъв аналог. В цялото СДС няма хора с опит в тези структури. А ти правиш нещо с революционен ентусиазъм. Смяташ ли, че ще е перфектно? Ами не, няма да е. То това е част от прехода. Дали са допускани някакви грешки? Допускани са, разбира се. Може би и до ден днешен по света не съществува благотворителна организация, колкото и прозрачна да е дейността й, около която да не съществува момент на дискусия. Наскоро и в Англия беше поставено под въпрос едно голямо чарити. Но тук…
Тук обаче се провижда дългата ръка на системата. Дали ще я наричаме Държавна сигурност или с друго име – все тая. Ние сме убедени, че по време на прехода тя контролира всичко.
– Нямам и идея за Държавна сигурност. В младежките ми години работех в дирекция „Музика“ и адски много си обичах работата. Моят, и това всички музиканти го знаят, най-близък приятел в онези години беше Жоро Минчев. Бяхме постоянно заедно, аз съм живял в тях. Хората, с които сме израснали – Кирчо Маричков, Косьо Марков, Петко Петков… Офисът на дирекция „Музика“ беше на „Бенковски“ срещу зала България и вечерно време, ако някой чуеше нещо по Свободна Европа или по ВВС Лондон, сутрин идва, вика ме и започваме тихичко да си го говорим. Музиката е било нещото, от което наистина сме се интересували.
Един от намеците, включително и покрай вас, е, че докато за едни е било романтика, за други е било използване на възможности.
– Не, категорично не. Аз съм много емоционално и естетически задвижван човек. Искам да бъда част от историята и не ме интересува материалната част. Хубаво е човек да се развива и в тази насока, но това не ми е било водещото. Същата мотивация имах и с царя. Защото това е исторически шанс. Берлинската стена пада един път. Смяната на строя тук става веднъж и аз бях там, бях част от този процес. Ако тогава исках да стана депутат, щях да съм станал. Ама никога не съм имал това желание. Когато се върна царят – също. Смятам, че връщането на един цар, който да стане министър-председател – това няма аналог в световен мащаб. И аз бях там и бях основна движеща фигура. Може би можех да стана каквото поискам…
Кое е върхът в това, което бихте искали? Министър?
– Никога, никога не бих го поискал. За нищо на света не бих пожертвал свободата си. А какво разбирам под свобода – да пътувам свободно, да нямам ограничения да се срещам с когото си искам. И когато казах – имаше такъв въпрос и пак спекулация – че мога да се обадя на всеки един политик, те го разбраха по друг начин. Мога да се обадя по две причини – първо, защото Vivacom предоставя такава възможност и второ – по никакъв начин не съм се облагодетелствал от този преход. С всичкото това внимание, което ми приписват, се опитват да ми изградят профила на някакъв олигарх. А аз не съм. Кои са олигарсите? Първият беше Илия Павлов, няма да казвам КОЙ е последният. Нищо не съм взел от този преход. Нямам нито банка, нито предприятия. Нямам икономическо влияние…
Гражданино олигарх, звучи доста руски, факт…
– Сигурно съм имал възможност да стана олигарх. Но, за да станеш олигарх, това вече зависи от твоите вътрешни нужди и ценности. Олигархът ходи с бодигардове…
Вие имате ли?
– Не, нямам и никога не съм имал. Това е част от лишаването от моята свобода, никога не бих я изоставил. Олигархът е човек, който трябва да се съобразява с хиляди неща. Хем е богат, хем живее бедно, крие се някъде да не го видят колко има. Аз енджойвам живота. Ако не мога да го енджойвам, за какво са ми тези пари? И затова казвам, че мога да се обадя на всеки един министър и политик, причината е много проста: нямам угризения – защо да не го направя? А те се виждат с мен, защото всеки един от тях е проверил и знае, че няма от какво да се притеснява. Сега чета една книга за Куба и мафията там през 60-те години (Havana Nocturne от T.J. English). Точно за прехода им. За Лански, който е бил финансовият им мозък. Тук може би правя референция към Иван Тодоров-Доктора. Ами това са хора, част от нашия пейзаж. Не аз съм ги създал, не съм част от техния бизнес. Лански е контактувал и с хора като Кенеди, но това не прави Кенеди лошо семейство…
Споменахте за Доктора, правим преход значи към онази среща, на яхтата. Как се случи тя тогава?
– Ама ако кажа и това, никой няма да повярва. Това беше чиста случайност, чиста случайност…
Долавям ли съжаление в гласа ви? Бихте ли върнали назад нещата, ако знаехте какво ще последва?
– Не. Не, защото си прекарахме страхотно и беше фън – много се забавлявахме. И нямам и представа защо това се случи, нито имам представа кой е направил тези снимки. Единственото, което съм чувствал тогава, са страхотни угризения, че може би се проваля кариерата на момчетата – на Милен, на Пламен и на Миро Севлиевски, защото те бяха млади, тъкмо влизаха в политиката. А в един момент нещата излизаха извън контрол. А то нямаше абсолютно нищо. Това беше една планирана среща между нас със случайно появяване от страна на Иван Тодоров, нямаше нищо общо с компанията. Колкото до Пламен и другите – те даже нямаха идея кой е той.
Вие имахте ли? Познавахте ли го?
– Аз да, но те нямаха и идея кой е.
Откъде го познавахте? Как бихте го определили, какъв беше Доктора по онова време?
– В онези години моя е идеята за икономическия екип. След като царят се върна, аз му дадох идеята да върне младите момчета. Преди това не съм познавал Милен. Моето предложение към царя беше чисто принципно, защо да не се опита да мотивира млади и образовани хора да се приберат. Но не съм познавал нито един от тях, нито един. Когато те влязоха в парламента и съответно отидоха в правителството, всички мислеха, че това е предварително организирано, ето, сега започва голямото крадене, Сивия кардинал… И тук започна голямото търсене. Всеки искаше контакти с мен, защото смяташе, че аз решавам всичко.
А откога познавате царя? Каква е историята на вашата връзка?
– А, царя го познавам може би от 93-та, 94-та година. Жоро Марков ми звънна веднъж..
Конституционният съдия?
– Да, че идва в Лондон с Ошанов (Асен Ошанов, наричан още „царския адвокат”, главен координатор на завръщането на Симеон Сакскобургготски) и че ще… всъщност, тук връщам малко назад, 91-ва година. Когато отидох в Лондон, посланик Станчов тогава ме запозна с Кирил и Константин. С тях и Розарио се познаваме и сме в доста добри отношения. 93-та, 94-та Жоро и Ошанов бяха в Лондон и подготвяха връщането на царя. Тогава им дадох една идея. Щеше да има приятелски мач – България – Англия. По това време много българи пътуваха, организираха се заради мача. И тогава казвам – абе дайте да поканим царя да дойде на мача, да го миксваме с българите, да видим каква ще е реакцията. Защото ние може да си мислим, че е голяма работа, но не знаем как ще реагират в България. На тях много им хареса тази идея. Поканихме го на мача. Та от „Уембли“, оттам го познавам.
А кога се запознахте с настоящия министър-председател? В качеството му на бодигард ли?
– Ами да, така беше.
Как искате да ви запомнят? Какъв завет искате да оставите?
– Заветът е на втория или третия ред на Serpentinе Gallery в Лондон, където е моето име и това на съпругата ми. Там са реалните неща. Или Norman Mailer Fondation в Ню Йорк. Това се е случило, то е факт. При това в една доста по компетативна среда, при действаща демокрация и пълна прозрачност. Това е заветът. С това хората ще ме запомнят. Не съм убеден как ще ме запомнят хората тук. Тези, които ме познават по-добре, ще ме запомнят такъв, какъвто съм. От тази гледна точка тук се чувствам доста самотен.

 

Тема спорт

Subscribe
Notify of
guest
0 Коментара
Inline Feedbacks
View all comments